"Заловен и осъден на смърт от османските власти, Константин Величков е освободен заради намесата на европейската комисия, която разследва кървавото потушаване на въстанието.
Намира си работа като писар при Българската екзархия, а след това помага на руските войски като преводач.След Освобождението за пореден път се връща в родния си град и последователно става председател на Окръжния административен съвет на града, а после и народен представител в Областното събрание на Източна Румелия, т.е. на парламента на автономната област, от Народната партия, която се отмята от обещанието за обединение с Княжество България и затова е наречена Лъжесъединистка партия.Междувременно става член на Българското книжовно дружество (днешна БАН) през 1884 г., като през същата година става и директор на народното просвещение, т.е. образователен министър на Източна Румелия.

След Съединението се премества в София, където през май 1886 г. е избран за народен представител в IV Обикновено народно събрание. През август същата година русофилските превратаджии го обявяват за министър на народното просвещение, но той отказва поста. Подложен отново на гонения, този път от страна Стефан Стамболов, заради проруските си позиции, Константин Величков заминава за Флоренция, където от 1887 до 1889 г. учи живопис. През 1890 г. година започва работа в Българската мъжка гимназия в Солун, където допринася за радикализирането на младежите в училището, част от които се заемат с революционна дейност. Изгнанието му продължава в Цариград, откъдето се завръща в София едва през 1894 г., след като правителството на Стамболов е свалено от власт. Като член на Народната партия с лидер Константин Стоилов до 1897 г. е министър на народното просвещение, а в периода 1897 ̶ 1898 ̶ и като министър на търговията и земеделието.През 1898 г. напуска правителството и партията и се присъединява към Прогресивнолибералната партия, след което заема поста на посланик в Белград.По решение на правителството на Рачо Петров е отзован от поста и преждевременно е изпратен в пенсия. Силно разочарован от обществено-политическата действителност и с разклатено здраве, КонстантинВеличков отново емигрира, този път във Франция. Умира на 3 ноември на път за Гренобъл.

Константин Величков оставя ярка следа в българската следосвобожденска култура с преводите и критическите текстове, които пише между политическите си ангажименти. Сред най-известните му трудове са „Писма от Рим”, „Италиански сонети”, „Тъги и радости” и много други. Любовта му към рисуването, по-специално на портрети, и ангажиментът му към живописта водят до създаването на Държавното рисувално училище, което впоследствие ще се превърне в Национална художествена академия. "