"Едва на 23 години, Паисий постъпва като монах в Хилендарския манастир. Там, в Света гора, работи като таксидиот ̶ събира дарения за манастира и организира посещения. По време на тези обиколки той разбира и реално колко е силно гръцкото влияние върху българския народ, а съжителството с монаси от различни народности и култури го прави свидетел на непрекъснатите им хвалби за величието и историята на техните народи. Това провокира Паисий да започне да пише неговата история, като събира информация от най-различни източници, като съчиненията на Цезар Бароний и Мавро Орбини. Поради достъпа, който монахът има до библиотеките на атонските манастири, той успява да се запознае с оригиналите на Зографската грамота на цар Иван Александър, Рилската грамота на цар Иван Шишман и други дарствени грамоти и оригинални документи на българските царе, които днес са безвъзвратно изгубени. Трудът му е завършен (1762 г.) в Зографския манастир, където и до днес се пази оригиналът му.

„Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!”

След като завършва „История славянобългарска” Паисий започва да обикаля из българските земи, за да разпространи книгата си. Първият препис е от котленския поп Стойко Владиславов, познат ни под името Софроний Врачански, а след него са ни известни поне 60 други преписa, преди да бъде отпечатана през 1844 г. като „Царственик” ̶ своеобразен първи български учебник по история.
Приносът на Паисий Хилендарски за Българското възраждане е огромен и неоспорим. Днес честваме паметта на светеца на 19 юни."