"След османското завоевание на Балканите в завладените земи била въведена т.нар. миллетска система, според която подчинените народи се определяли не според етническия си произход, а според вярата. Всеки миллет имал право да бъде представян от един духовник пред султана. Османците не правели разлика между българи, гърци, сърби и използвали за всички православни народи наименованието „рум миллет” ̶ буквално „римски (т.е. византийски) народ”, който бил представляван от Вселенския патриарх. Той от своя страна назначавал в българските територии гръцки духовници, които целенасочено унищожавали българската книжнина и потискали българската идентичност, защото вярвали, че османците могат да бъдат отблъснати само ако се възстанови Византийската империя под гръцка власт.

Българският народ обаче, събуден от Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и просветното движение, започнал да настоява духовниците му да бъдат българи. Именно протестът срещу гръцките духовници през 1824 г. във Враца на Димитраки Хаджитошев, който се опълчил на гръцкия владика Методий и на търновския митрополит Иларион, дава началото на борбата за независима българска църква. В следващите няколко години такива искания, съпроводени с бунтове, избухват в Скопие, Самоков, Казанлък, Стара Загора и други български градове, които обаче не се увенчават с успех, защото са неорганизирани и по-скоро стихийни по своя характер.

Организираната борба за църковна независимост започва през 1839/40 г. с т.нар. Търновски събития, когато местните християнски първенци отказали да приемат новия гръцки владика и започнали да работят за замяната му с български. В следващите години като безспорни духовни водачи на българския народ се установили Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които неуморно използвали всички възможни похвати, за да убедят османското правителство да признае българите за отделен миллет, т.е. за отделна народност в Османската империя, която няма нищо общо с гърците.

Цариград се превърнал в естествен център на тази борба, защото там имало огромна българска общност, която събирала българи от всички краища на българското землище. Именно там били постигнати и първите успехи ̶ през 1849 г. в квартала „Фенер” била открита първата българска църква „Св. Стефан”, кръстена на своя дарител Стефан Богориди, а нейното настоятелство започва да издава най-масовия български вестник от онова време ̶ „Цариградски вестник”. Апогеят на борбата за църковна независимост дошъл през 3 април 1860 г. Тогава Иларион Макариополски не споменал името на Вселенския патриарх по време на великденската служба, което според църковните канони означавало, че отхвърля властта му. Този ден остава в историята като „Българският Великден”, но съдбата на епископа е заточение в Света гора. Въпреки това минали още 10 години, преди османците да признаят и обявят създаването на Българска екзархия, която получила право на свой предстоятел след още две години ̶ през 1872 г. Първият български екзарх става Антим I, а Иларион Макариополски, завърнал се от изгнание, става търновски митрополит.

В последвалите десетилетия именно принадлежността към Екзархията се смятала за принадлежност към българския народ и по това се разчертавали политическите карти, на които било отбелязвано българското население."